Латински език , латински език lingua Latina , индоевропейски език в италианската група и прародител на съвременните романски езици.

Тест от латински Коя от тези думи се отнася до избягал затворник?

Първоначално говорени от малки групи хора, живеещи по поречието на река Тибър, на латиница се разпространяват с увеличаването на римската политическа мощ, първо в цяла Италия, а след това в по-голямата част от Западна и Южна Европа и централните и западните средиземноморски крайбрежни райони на Африка. Съвременните романски езици се развиват от говоримата латиница на различни части на Римската империя. През Средновековието и до сравнително ново време латинският език е бил най-широко използваният на Запад за научни и литературни цели. До последната част на 20 век употребата му е била необходима в литургията на Римокатолическата църква.

Най-старият пример за латински съществуващи, може би датиращ от VII в. Пр. Н. Е., Се състои от четирисловен надпис с гръцки букви на фибула или щифт на наметало. Тя показва запазването на пълни гласни в ненапрегнати срички - за разлика от езика в по-късни времена, който е намалил гласните. Ранният латински език имаше акцент върху първата сричка на една дума, за разлика от латинския от републиканския и имперския период, в който акцентът падаше или върху следващата, или върху втората до последната сричка на дума.

Латинският от класическия период е имал шест редовно употребявани случая при отклонението на съществителни и прилагателни (номинативно, вокативно, генитивно, дативно, обвинително, аблативно), със следи от местен случай в някои декласионални класове на съществителни имена. С изключение на декласионалните класове на i- stend и консонантен ствол, които тя комбинира в една група (изброена в граматичните книги като трето наклонение), латинският език запазваше по-голямата част от декласионните класове, наследени от индоевропейски.

По време на класическия период се използваха най-малко три вида латински език: класическа писмена латиница, класическа ораторска латиница и обикновената разговорна латиница, използвана от средния говорител на езика. Говорената латиница продължава да се променя и тя все повече се разминава с класическите норми в граматиката, произношението и лексиката. По време на класическите и непосредствените посткласически периоди многобройните надписи са основният източник за говорима латиница, но след 3 век се създават много текстове в популярен стил, обикновено наричани Вулгарска латиница. Такива писатели като св. Йероним и св. Августин обаче в края на IV и началото на V в. Написали добри литературни късни латински.

Последвалото развитие на латински език продължи по два начина. Първо, езикът се развива въз основа на местните разговорни форми и се развива в съвременните романски езици и диалекти. Второ, езикът продължава в повече или по-малко стандартизиран вид през Средновековието като език на религия и наука; в тази си форма той оказа голямо влияние върху развитието на западноевропейските езици.

Доказателствата за произношението на класически латински често са трудни за тълкуване. Орфографията е конвенционализирана и коментарите на граматиците липсват яснота, така че в значителна степен е необходимо да се екстраполира от по-късните развития в Романса, за да се опише това.

Най-важната от неяснотите носи латинската интонация и акцентуация. Начинът, по който гласните са се развивали на праисторическа латиница, предполага възможността за акцент върху стреса върху първата сричка на всяка дума; в по-късни времена обаче акцентът пада върху предпоследната сричка или, когато това има „леко“ количество, върху предпериодното. Естеството на този акцент е силно оспорвано: съвременните граматици изглежда предполагат, че той е бил музикален, тонален акцент, а не стрес. Някои учени твърдят, обаче, че латинските граматици просто робски имитират гръцките си колеги и че свързването на латинския акцент с дължината на гласната сричка прави малко вероятно този акцент да е тонален. Вероятно това беше лек стрес акцент, който обикновено беше придружен от покачване на терена; на по-късен латински,доказателства сочат, че стресът е станал по-тежък.

Системата на сричковото количество, свързана с дължината на гласните, трябва да е дала на класическия латински отличителен акустичен характер. Най-общо казано, „лека“ сричка завършва с кратка гласна и „тежка“ сричка в дълга гласна (или дифтонга) или съгласна. Разграничението трябва да е отразено до известна степен в късния латински или ранния романс, защото дори след загубата на системата от дължина на гласните, леките или „отворените“ срички често се развиват по различен начин от тежки или „затворени“. срички.

Тъй като системата на дължината на гласните е загубена след периода на класиката, не е известно със сигурност как са били произнасяни гласните в този период; но поради по-късните развития в романтиката, предположението е, че разграниченията на дължината на гласните също са били свързани с качествени разлики, тъй като кратките гласни са били по-отворени или разпуснати от дългите гласни. Стандартната ортография не прави разлика между дълги и къси гласни, въпреки че в ранните времена различни устройства се опитват да отстранят това. В края на Римската република често се използва т. Нар. Апекс (една форма приличаше донякъде на хамза [somewhat]), за да се маркира дългата гласна, но тази марка е заменена в имперско време с остър акцент (′). В класическата латиница системата за дължина е била съществена характеристика на стиха, дори популярният стих, а грешките в дължината на гласните се смятат за варварски.В по-късни времена обаче много поети очевидно не успяха да се съобразят с исканията на класическата просодия и бяха критикувани, че позволяват акцент да преодолее разграниченията на дължината.

Освен дългите гласни ā, ē, ī, ō, ū и кратките гласни ă, ĕ, ĭ, ŏ, cated образованата реч през класическия период е използвал и предна закръглена гласна, звук, взет от гръцки нагоре и произнасен по-скоро като френски u (символизирано от y в Международната фонетична азбука - IPA) в думи, заимствани от гръцки; в популярната реч това вероятно е произнесено като латински ŭ , макар че в по-късни времена ī понякога е замествано. Вероятно беше използвана неутрална гласна в някои нецентрирани срички и беше написана u или i ( optumus, optimus „най-добре“), но последното изобразяване стана стандарт. Дълго ē, от по-ранен ей , вероятно напълно се е слял с ī от периода на класиката. Класическото произношение също използва някои дифтонги, произнасяни от образованите римляни толкова, колкото са изписани, особено ae (по-рано ai ), произнася се може би като отворено ē в селска реч, au (rustic open ō ) и oe (по-рано oi , късно латинско ē ) ,

Класическата латинска съгласна система вероятно включваше серия от лабиални звуци (произведени с устните) / pbmf / и вероятно / w /; зъбна или алвеоларна серия (произведена с езика срещу предните зъби или алвеоларния гребен зад горните предни зъби) / tdnsl / и евентуално / r /; серия от велари (произведена с приближаването на езика или контакта с велума или мекото небце) / kg / и може би / ŋ /; и лабиовеларна серия (произнася се със заоблени устни) / kw gw /. / K / звукът е написан c , а / kw / и / gw / са написани съответно qu и gu .

От тях / kw / и / gw / вероятно са били единични лабиализирани веларни съгласни, а не клъстери, тъй като не правят тежка сричка; / gw / се появява само след / n /, така че могат да се правят само предположения за неговия единен съгласен статус. Звукът, представен от ng (произнася се както на английски sing и представен в IPA от / ŋ /), написан ng или gn , може да не е имал фонематичен статус (въпреки двойката annus / agnus 'година' / 'агне', ' в който / ŋ / може да се разглежда като позиционен вариант на / g /). Латинската буква fвероятно представен от Класически времена лабиодентален звук, произнасян с долната устна, докосваща горните предни зъби, като английския му еквивалент, но по-рано може да е бил двуглав (произнасян с докосване на двете устни или приближаване една до друга). Така наречените консонантни i и u вероятно не са били истински съгласни, а безгласни полуволни; Данните за романтиката сочат, че по-късно те са се превърнали в палатален фрикатив, / j / (произнася се с докосване на езика или приближаване до твърдото небце и с непълно затваряне) и двустранно фрикативно, / β / (произнася се с вибрация на устните и непълно затваряне), но няма предположение за това през класическия период. Някои учени по романтика предполагат, че латинският s е имал произношение като това наz в съвременен кастилски (с върха, а не с острието, повдигнат зад зъбите, създаващ подслушващо впечатление); в ранната латиница често е отслабван в крайно положение, черта, която характеризира и източните романски езици. По време на класическия период, R вероятно е бил език, но има по-ранни доказателства, че в някои позиции той може да е бил фрикатив или клап. Имаше два вида l , веларен и палатален („мек“, когато беше последван от i ).

Носните съгласни вероятно са слабо артикулирани в някои позиции, особено медиално преди s и в крайно положение; вероятно тяхното медиално или крайно положение е довело до обикновена назализация на предходната гласна.

В допълнение към показаните съгласни, образованите римски говорители вероятно са използвали поредица от безгласни аспирирани стопове, написани ph, th, ch , първоначално заимствани от гръцки думи, но срещащи се и в родните думи ( pulcher 'красив,' lachrima 'сълзи,' triumphus ' триумф и т.н.) от края на II в. пр. Хр.

Друг невокаличен звук, / ч /, се произнася само от образовани говорители дори в класическия период, а препратките към загубата му с вулгарна реч са чести.

Съгласни писмени двойно през класическия период са били най-вероятно така изразени (е направено разграничение, например, между ануса "стара жена" и Аннус "година"). Когато консонантен аз появи intervocalically, той е винаги удвои в реч. Преди II век пр. Н. Е., Съгласната гемитация (удвояване на звуците) не е показана в ортографията, но вероятно е актуална в речта. Като цяло източните романски езици запазват латински двойни съгласни (както на италиански), докато западните езици често ги опростяват.

Латинският език намали броя на индоевропейските съществителни имена от осем на шест, като включи социално-инструменталния (посочващ средства или агенция) и освен изолирани форми, локативния (посочващ мястото или мястото, където) в аблативния случай (първоначално посочващ отношения на раздяла и източник). Двойното число е изгубено и от хетерогенна колекция от съществителни имена е развито пето съществително число. Вероятно преди периода на романтика броят на случаите е допълнително намален (имаше два на старофренски - номинативен, използван за темата на глагол, и наклонен, използван за всички останали функции - и румънският днес има две, използвано номинативно-обвинително за субекта и директния обект на глагола и генитивно-датив, използван за означаване на притежание и косвения обект на глагола),а думите от четвъртото и петото отклонение бяха погълнати от останалите три или загубени.

Сред глаголните форми индоевропейският аорист (обозначава просто възникване на действие, без да се позовава на продължителност или завършване) и перфектен (обозначава действие или състояние, завършено в момента на изказване или по време, за което се говори), комбинирани, и конюнктивната ( изразяване на идеи, противоречащи на факта) и оптатив (изразяване на желание или надежда) се сливат, за да образуват подчинителното настроение. Новите напрегнати форми, които се развиха, бяха бъдещето в - bō и несъвършеното в - бам ; беше разработен и пасивен ин - р , също в келтски и тохарски. Образуваха се нови сложни пасивни времена с перфектното причастие и esse „да бъде“ (напр. Est oneratus„той, тя, това беше обременено“) - такива сложни времена се развиват по-нататък в романса. Като цяло морфологията на класическия период е кодифицирана и колебаещите се форми са неподвижно фиксирани. В синтаксиса също по-ранната свобода беше ограничена; по този начин, използването на обвинителен и инфинитив в oratio obliqua („косвен дискурс“) стана задължително и се изисква фина дискриминация при употребата на подчинителя. Там, където по-ранните писатели можеха да използват предложни фрази, авторите на класиката предпочетоха голи номинални форми като по-кратки и по-точни. Сложните изречения с фина употреба на отличителни съюзи бяха характеристика на класическия език, а ефективната игра беше направена с възможностите, предлагани от гъвкавия ред на думите.

В епохата след класическата епоха цицеронският стил се счита за труден и скучен, а епиграматичен компресиран стил е предпочитан от такива писатели като Сенека и Тацит. Едновременно и малко по-късно изящната пищна писменост - често наричана африканска - влезе в мода, илюстрирана по-специално от Апулей (II в. Се). Имитирането на класически и посткласически модели продължава дори през VI век и изглежда, че е имало приемственост на литературната традиция известно време след падането на Западната Римска империя.

Разрастването на империята разпространи римската култура в голяма част от Европа и Северна Африка. Във всички райони, дори и в крайните части, проникваше не само грубият език на легионите, но и, изглежда, фините тънкости на виргилския стих и цицеронската проза. Изследванията в края на 20-ти век предполагат, че например във Великобритания романизацията е по-широко разпространена и по-задълбочена от предполагаемите досега и че добронамерените британци в колонизирания регион са изцяло пропити с римски ценности. Докъде стигат тези обикновени хора, е трудно да се каже. Тъй като латинският изчезнал във Великобритания, често се смята, че той е бил използван само от елита, но някои предполагат, че е резултат от клане на едро на римските британци. Все пак епо-вероятно схемата на англосаксонските селища да не е в конфликт с романо-келтските и че последните постепенно се поглъщат в новото общество.